Днес качвайки се към връх Мусала, станахме част от нещо, което ме изуми. Хиляди хора се бяха насочили към същото място като нас. Гледката беше невероятна- всички пълзяха по тесните пътеки извити по склона на планината като мравки.

Когато пристигнахме на лифта 2 мин след като са го пуснали и бяхме 200тния човек на редицата си казахме, че те просто ще се разходят, някой евентуално ще стигнат до първото езеро, повечето ще седнат на по биричка/кафе в заведенията и до там ще свърши тяхното приключение. Но не бе…

Хиляди вървяха. Но какви бяха те! В предвид облеклото им ще предположиш, че просто са се заблудили от близкият мол, или от най-много градския парк. Разбира се има отлично екипирани и тренирани хора, които обаче силно се отличаваха от общото, така че за тях няма да говорим, защото като малцинство ще предположим, че те просто се бяха заблудили да се екипират с подходящи обувки и дрехи, когато ще ходят до близкото… връхче, Мусала май се казваше.

И така обувките варираха от маратонки, сандали, джапанки?!?!, мокасини до всички вариации между тях (има такива повярвайте ми). Облеклото бе от впити дънки, къси панталони (на върха температурата не бе по-висока от 3 градуса), потничета, жилетки и всякакви ежедневни дрехи, които просто издърпващ от гардероба с намерение да отидеш до близкия магазин. Чантите има също своето разнообразие, но се отличаваха дамските, лачените, с пухчетата и онези, които напълно липсваха (явно в планината всичко, от което се нуждаеш може просто да си го купиш).

Българи, руснаци, португалци, гърци, американци, италианци, сърби… езиковото богатство беше невероятно. Възрастовото също има деца не по-големи от 3-4 години до дядовци и баби до и над 70… Компании, които още си спомняха как до преди 4 часа са пили ракия в кръчмата, семейства, които спореха, приятели, които се надбягваха, там където ние едвам пълзяхме, викове, истерии, разговори, музика. На всеки завой хората около нас се сменяха и ние се потапяхме в нова история- веднъж смешна друг път драматична. Но е факт- за един преход се срещнахме с повече хора, отколкото да застанеш по средата на мола и да поздравяваш всички.

И така това шарено разнообразие от хора вървеше, бавно в редичка, едни изоставаха, почиваха, караха се, хапваха, но винаги имаше кой да ги настигне и замести в непрекъснатата върволица към върха. Напред и назад без дупчица. Те покоряваха върха.

И така загледана в тази картина, от която бяхме част и ние самите го видях. Та ние бяхме мравките, които бавно се изкачваха по своя мравуняк и никой не се отказваше и не обръщаше назад. Хлъзгаш се, обувките за тенис показват неумолимо, че липсата на грайфер не е проблем, който просто ще „отмине“, вятърът вече е пробил през всички дупки на жилетката, тънкото клинче за тренировка във фитнеса отдавна се е превърнало просто във визуален филтър, който единство изпълнява функцията да убеждава останалите, че не си гол, изправен си избора да изядеш последната солета, или да я дадеш на детето, но ПРОДЪЛЖАВАШ.

И най-изумителното бе, че те ВСИЧКИ успяха! Всички се качиха на Мусала и така както се редихме за лифта сега чинно редицата се подреди към табелката на върха, защото, какво е да направиш подвиг и да не се снимаш точно там. Изумена бях. Гледах ги налягали по полянките на върха, аз с 2 полара единият термо супер технология за ски бягане, с яке за преходи умирах от студ, а те си лежаха и се наслаждаваха. Мравките почиваха, преди да обърнат своя ход и да се спуснат по камъните, разминавайки се с други свои другари, които още се питаха „кога ще стигнем?“

И разбрах Силата на Мравките. Повярвайте ми едва 1% от тези хора, извадени от лудостта на тълпата изкачваща върха, биха могли да го направят самостоятелно. Но сякаш, поставени в условия на редицата, където има някой пред теб и друг зад теб, който между другото в момента, в който спреш леко се удря в теб, защото си нарушил ритъма, те го направиха- изкачиха Мусала. И се замислих, ако отгледаме една мравка от излюпването й извън всякакъв достъп със себеподобни, дали тя ще знае, че може да вдигне 100 пъти теглото си. Дали ще знае, че това да си мравка звучи гордо и силно, че Бог я е дарил с неописуема сила?

Ами ние хората? Знаем ли на какво сме способни, каква сила е вложена в телата ни, каква вяра в душите ни, колко сме пазени от Бог, колко сме обичани. Как заедно можем повече. Защото днес тези хора го доказаха. И децата! Хора, децата! Те бяха горе и никое от тях не беше носено, освен едно бебче на самар.

А ние тръгнахме с молитва- към Богородица и Бог, към връх Мус-ала или При-Бога (алах като едно от имената му), а той какъв урок ни даде.

Благодарим